ВЕСЕЛИН ЗА СЕБЕ СИ....

Родил съм се в гр. Гоце Делчев в добро провинциално семейство след дълго очакване. Родителите ми са чакали деца цели осем години след сватбата си. След изключително много перипетии, безнадеждни опити и тонове нерви, най-накрая съм се пръкнал аз. Не помня лоши моменти от детството си. Нито нещо стряскащо. Доскучаващо, нормално израстване от лятото на 1981 година – единствено дете в семейството, дълго чакан дар, умерено глезен и приятно закръглен малчуган. Живял съм в атмосфера, гонеща средния стандарт на живот – получаваш всичко, но в подходящо време и в умерени порции. Детство - мечта за времето си.Основно и средно образование :От този тип хора съм, които смятат, че думата „образование” в България, всъщност е диагноза. И с течение на времето тази моя мисъл и вяра придобива все по-голяма степен на якост и сила във възгледите ми. От първи до осми клас аз бях едно кротко дете, вярващо в утопията на диагнозата „образование”. Спазващо законите и борещо се за измислената си и несъществуваща справедливост - робувах й. Майка ми и баща ми имаха много планове за мен в тази област. Вярвах им. Доверявах им се, но за мое и тяхно щастие, до време.В края на осми клас баща ми замина за Москва. Надеждата за по-добър живот, отдадената възможност и професионалната му амбиция го отведоха там. За кратко време се осъзнах в новата си роля – превърнах се в глава на семейство. По своя си начин, по своите стечения на обстоятелствата, но думата е точна – глава на семейство.Както всяко нещо, което се случва в житейския ни път и това мое приключение да играя ролята на главата на семейството, си имаше своите положителни и отрицателни страни. Научих се на отговорност, безкомпромисност към проблемите и непременно-то им решаване, но и получих много рано личната си свобода.В девети клас се почувствах силен, смел и независим. Първите стъпки към така нареченото хулиганство. Над сто неизвинени отсъствия, много двойки и заплаха за изключване. От друга страна получих самостоятелност, мъжка сила и много амбиция. Видях истинското лице на живота и, Бога ми, то не се оказа такова, каквото си го представях. Нямаше го светлото бъдеще, нещата не ставаха лесно, а парите… ах, парите. В началото се изкарваха толкова лесно. Елементарно е. Крадеш - продаваш - взимаш. Забранени стоки - продаваш - взимаш. Но до момента, в който не се появят и първите сериозни проблеми. Тогава за първи път видях силата на думите, че ”лесни пари няма”. Доларите, които изпращаше баща ми не стигнаха, за да ми оправят положението. На майка ми и се наложи да потърси и от други места. Разбирах я, тя просто не искаше да натоварва татко.Е, разбира се, че това не са кой знае колко сериозни проблеми. Бях си просто разглезен хулиган и малко калпаво говедо. Ораторското ми умение ми помагаше да не влизам във физически битки, то ми помагаше да си докарвам нещо отгоре и за джобните. Беше просто. Например, чувам, че един съученик си търси маратонки, оригинал - втора употреба, номер 40. После чуя, че еди кой си продава подобни, друг същите, трети може да ги намери. Следствието е елементарно. Купуваш - продаваш с надценка и си добре. Провалиш ли се, лошо няма - гледаш напред.Гражданската ми специалност е „Специалист - хлебни и сладкарски изделия”. По онова време бях убеден, че от този бизнес се правят много пари. Бях твърдо решен, че някой ден ще имам такъв бизнес и, че ще правя доста пари. Никога не съм гледал на специалността си като на професия. Винаги съм я гледал, като ноу-хау за пари.И чудото се случи. Още седемнадесет годишен направих сладкарски цех. Нямах годините, затова регистрирахме Едноличен търговец на името на един приятел и съученик, който в следващите години, пък и до ден днешен, си остана първият ми съдружник.За наченките ми в литературата… Всъщност никога съм нямал слаба оценка по литература. Никога не съм учил по този предмет. За мен беше достатъчно да знам сюжета на произведението, останалото правех по свой си начин. Именно заради тази свобода в учението ми, си навлякох омразата на преподавателката ми в следното училище. Казваше се Панайотова. Тя беше номенклатурен тип, мразеше индивидуализма, мразеше свободата. Изтърпявах я, смеех й се, просто я чувствах за по-слаба от мен. Но, до един момент, който никога няма да забравя:Имаме час. Прави анализ на произведенията на Димитър Талев. Аз, обикновено, почти никога не я слушах в часа, а четях. При това четях каквото си поискам. В един момент слушам анализа й и онемявам. Султана била постъпила правилно, отравяйки дъщеря си и запазвайки семейната чест. Не издържах. Буквално станах и й теглих една майна. След което започнахме жесток спор. Не омраза, тя отвращаващо ме ненавиждаше. Зададе ми въпрос:- Ти ли си най умният тук сред нас? Какво разбираш ти от литература?И тези две изречения събудиха писателя в мен. И преди това се бях опитвал да пиша, дори и стихове, но тази луда ме накара наистина сериозно да се амбицирам в писането. Години по-късно, когато първата ми книга видя бял свят, дори чух, че се е изразила някъде, че едва ли не тя ме била тласнала към литературата.Подла лицемерка!За висше не исках и да чуя. Категорично, дори ме болеше тази тема. Исках да започна бизнес, да правя пари и да се докажа. Завърших на седемнадесет години, понеже започнах да уча от шестгодишен. Бях болен на тема бизнес. Майка ми беше крайно против, но баща ми реши да ми гласува доверие. Даде ми няколко хиляди долара за начален капитал. И направих сладкарски цех. Работех две години или по-точно борих се две години. Докато не разбрах, че и това нещо, в което съм вярвал и мечтал, също от своя страна, е утопия. По онова време частен - честен бизнес не съществуваше. Далаверата управляваше с всичката си сила.Провалих се и не съжалявам. Загубих три хиляди долара, но спечелих опит, който след време ми помогна да стана човек. Армията:Армията, като изключим жена ми, е втората ми любов. Постъпих в нея на деветнадесет години. Дисциплината, вътрешната битка, пречупващата психология ми се понравиха. Започнах службата си в гр. Лом, но с течение на обстоятелствата ме доведоха в Стара Загора. И на двете места краснописът ми и умението да пиша ме превърнаха в канцеларист. В поделението на Стара Загора, дори се издигнах до адютант на началник щаба.Превръщането ми от ротен писар до адютант ми даде най-ценното в живота – опит в работата с хора. Научих се да преценявам, да премервам и да анализирам човека. Трябваше да свърша сто неща за един ден и това ме шлифова в умението ми да правя организация. И още нещо много важно, тук и по това време аз открих колко ценен може да бъде компютърът. Да, чак в казармата се научих да работя с компютър. Малко хора биха ми повярвали, че от момента, в който се уволних до ден днешен изпитвам силна носталгия към тази отминала част от живота ми.Девет дни след като се уволних, не се сдържах и си уредих работа в поделението в родния ми град – Гоце Делчев. Станах военен готвач. Нямаше по-щастлив човек от мен тогава. Пак бях в армията, макар и цивилен, пак бях в света на дисциплината и тежката сериозна дума. Пак почувствах любовта си към службата. Това щастие продължи само една година. Съкратиха поделението в града и аз окончателно се разделих с армията.Месеците след като си спомнях за бившата си работа и кроях планова за бъдещето, срещнах Димитрия. Слънчевият ангел, светлината в живота ми. Никога и нищо не съм обичал толкова силно, колкото нея. В предишните ми връзки винаги съм смятал, че курва всъщност е синоним на жена, но срещайки Димитрия, разбрах колко много съм грешал. Жената е ангел, курвата – демон, а Димитрия определено беше жена. Тя ме превърна в човек. За това се ожених и за нея по-късно. В този период от живота ми си мислех, че за да я задържа ще ми трябват пари. Тогава бях готов и до ден днешен съм готов да умра за нея.За крехката си възраст тези няколко години преживях такива неща, че нормален човек би се самоубил, преживявайки ги. За мое щастие аз си останах лудо говедо. Не познавах света, в който работех - водех се от това, което съм гледал по филмите... За щастие в ръцете ми попадна книгата „Нерон Вълкът” на Ицо Калчев. Тогава прозрях света, в който живея. Не ми хареса. Реших да се откажа. Направих го…От уважаван бизнесмен в града си се превърнах в… скъсан гъз. Стигнах до там, че започнах да работя като общ работник при баща ми в строителството. Единственото, което ми остана е Димитрия. А тя вместо да ме изостави, да признае провала ми, да го легитимира, тя ме съживи – ожени се за мен.Да, аз дължа успеха си на нея. Казвам го с чиста мисъл. Две години, обаче, вътре в себе си вярвах, че аз съм просто човекът-провал и че съдбата ми е отредила мястото с лопатата. Две шибани години. До момента, в който, повлиян от една емоция не седнах и не написах първата си книга. По съвет на жена ми. Набрах смелост дори да я издам. Тогава се поразтърсих из старите си контакти и намерих един авер, който ме свърза с Огнян Младенов. А Огнян ме запозна с Христо Калчев.Кой каквото ще да говори, за мен Ицо Калчев ще си остане една недостижима легенда. Ицо ми помогна да приведа в ред книгата си. Кръстих я „Раждането на тигровата акула”, описах неща, които знам, хора, които познавам и ги украсих с модерна фикция. Точно, както Ицо правеше. Получи се. В началото на 2005 година романът излезе с благословията на Христо Калчев. Продаде се в добър тираж, а аз се съвзех. Значи ставало нещо от мен!Тази книга ми даде много, даде ми кураж и събуди в живота ми едно старо приятелство. Един стар мой познайник си купил книгата ми, прочел я и ме потърси. Казва се Радул. Днес той е най-близкият ми приятел и верен съдружник в общия ни бизнес. Книгата ми даде смелост пак да рискувам. Даде ми сила. Така след година и малко се появи строителната фирма. Успехът идва с познанието. Познанието за теб самия ти дава кураж, партньорът - подкрепа и това ти стига.Днес зад гърба си имам няколко построени сгради и шест издадени книги. Какво му трябва на човек?Творческата ми биография е пъстра. След „Раждането на тигровата акула” се появи нейното продължение - „Пътека от змийски кости”. Там си позволих да фантазирам повече, но показах лицето на един непознат свят - светът на българските контакти със световния терор. Също успешна книга. Бях поздравен за добрия си анализ от някакви експерти по електронната поща. Не им запомних имената. За мен нямаше значение. Събрал смелост, написах и „Дупката на слепите кучета”. Това бе времето, в което Ицо Калчев почина. Нещо се пречупи в мен. Мисля, че се изхабих. Напълних книгата с документалистика, направих един свой анализ и я пуснах за печат.Дни след погребението на Ицо, отношенията ни с наследника му Огнян Младенов охладняха. Разбрах по свой начин за доста неща, за интриги... лъжи. И... продължих да пиша. В едно от последните си писмени пожелания Ицо ми написа, освен всичко друго, и „На добър час”. Честно казано, това ме задължи.Така излезе „Паразитът”. В „чест” на Огнян Младенов. Но това е друга тема. Окончателно се разделих с издателствата след замисъла за конкурс. „Световит” обяви конкурс за продължение на романите на Ицо. Козела оставаше да живее и някой трябваше да продължи делото му. Предложиха ми да участвам. На мен също ми се понрави. По това време скандалът с „Вълчи капан” течеше със страшна сила.Няколко месеца по-късно отидох с ръкописа. Проектът се казваше „Вирусът на дълголетието” и смея да кажа, че се получи. Но посякоха целия ми мерак. За спечелилия конкурсът беше обявена награда от 10 000 лева и четейки книгата ми предложиха аз да го спечеля – нагласено и да поделим парите, между мен и издателството. Т. е. да се продам за 3 000 лева. Теглих им една майна и напуснах издателството. По същото това време на небосклона се появяваше нов автор с книгите си „ВИС”, „СИК” и подобни. Казваше се Жоро Стоев.Знам цялата истина около писането на Жоро Стоев и контактите му с Ицо. Обаче, не съм клюкарка и не желая да говоря за това. Но, докато умувах какво да правя с ръкописа си, един ден с мен се свърза именно Георги Стоев. Искаше да говорим. Аз, разбира се, приех. Тогава разбрах, че и той смята да се оттегли от това издателство, но е решил да го отложи във времето. За мен нищо ново, но след тази среща, с чиста съвест мога да кажа, че отношенията ни със Стоев заприличаха на приятелски. Чувахме се редовно, обменяхме опит и споделяхме не един път обилно количество храна, ту в Гоце Делчев, ту в София.В мен въпросителните за книгата ми, обаче, стояха на дневен ред. Разрових пак старите си контакти и чрез един свой приятел от охранителния бизнес се срещнах с приятелка на един от съдружниците в издателската къща „Ню медиа груп”. Момичето просто беше любовница и на него и на спонсора им. Така, че в „Ню медиа” взеха нещата присърце.Занесох им ръкописа, прочетоха го и решиха да го издадат. Само, че не им хареса заглавието. Трябвало да е нещо скандално. Взехме да мислим по въпроса.В книгата си „Изстрелът на Амнистията”, Ицо Калчев разви една евентуална атака на руската мафия към България. Или как Путин решава да взриви НДК по време на парламентарните избори. Аз продължих тази идея в книгата си. Мисията на Козела този път беше ликвидирането на Путин и в главата ми се роди спонтанно :- Убий Путин!Месец по-късно първата част на романа се появи на бял свят. Подзаглавието беше „Вирусът на дълголетието”. И тогава направих най-голямата си грешка в живота. Свързах Жоро Стоев с новите си издатели. Единствено и само от приятелски чувства. Сгреших.Жоро беше уязвим, жаден за медийно осветление и прочие. Повлиян от издателите, взе да хвърля скандални бомби и още по-скандални книги, легализирайки доста слухове в средите. Аз бях изхвърлен от тиражната му река. Полакомени, издателите хвърлиха целия си ресурс в книгите му, а аз останах на заден план . И по-добре…Обиден от издателската измама, реших да вложа пари в моя издателска къща. За момента парите просто не бяха от значение. Преиздадох романа „Убий Путин” после и втората му част.След смъртта на Жоро, „Ню медиа груп” се опитаха да ми се извинят и ми предложиха добра оферта. Разбирам ги, просто търсиха заместника на Стоев. Търсиха, но получиха псувня…Скоро преотстъпих правата на книгите си на ИК „Феникс Дизайн”. Не от алчност, а от това, че там видях нещо различно, нещо умно и амбициозно. Също като мен…